Църквата и самоубийците
Автор: прот. Тома Хопко, pravoslavie.bg
Отец Томас бе духовник в Американската автокефална черква, учител в семинарията „ Св. Владимир ” в Ню Йорк от 1968 година до 2002 година, а от 1992 година до 2002 година – неин декан.
О. Томас Хопко е роден през 1939 година в Ню Йорк, Съединени американски щати и е с съветски генезис. През 1960 година приключва Нюйоркския университет „ Фордам ” със компетентност русистика. През 1963 година се дами за дъщерята на прот. Александър Шмеман – Анна. Същата година е ръкоположен за духовник и служи от 1963 година до 1968 година в църквата „ Св. Иоан Кръстител ” в Уорън (Охайо). Продължава образованието си в семинарията „ Св. Владимир ”, където през 1964 година получава магистърска степен по богословие. Там му преподават видни православни духовници като прот. Александър Шмеман и прот. Иоан Майендорф. През 1968 година получава магистърска степен по философия в частния римокатолически университет „ Дюкейн ” в Пенсилвания. През 1982 година получава степен лекар на богословските науки от „ Фордам ”. Умира в Ню Йорк през 2015 година
Почти всяка седмица получавам писма или е-поща, в които хората слагат въпроса за самоубийството. Самоубийството на Запад и изключително тук, в Америка, придобива епидемиологични размери, изключително измежду младежите. Наскоро четох статистика, съгласно която преди всичко измежду аргументите за смъртност измежду младите са автомобилните произшествия, които от своя страна постоянно са свързани със корист с алкохол или опиати. Втората причина са самоубийствата.
И тук има взаимовръзка – злополуките, опиатите и алкохолът постоянно са свързани с готовност за гибел – когато бремето на живота става отвратително, желанията ни не са задоволени, човек се усеща подтиснат и обезпокоителен. Дори и да не се стигне до физическо самоубийство, такива хора живеят с една себененавист, която води до себеразрушаване.
Например, доста младежи се самонараняват. Просто взимат ножове, остри предмети и си нанасят рани. Понякога се горят, просто от ненавист към самите себе си.
Има и други способи да се самоубиеш без физически да посегнеш на живота си – да вземем за пример да се предадеш напълно на унинието си, да обезсмислиш живота си. Това отново е самоубийство.
Друга форма на самоубийство е така наречен асистирано самоубийство – когато заради неизлечима болест или страдалчество болният се съгласява да бъде убит от лекуващия го доктор. Страхът от това да бъдеш в тежест на близките, или пък просто чувството, че интензивният живот към този момент е приключил – че към този момент не могат да играят голф, да свирят на пиано или да четат лирика или да пътуват – всичко това кара някои хора да приключат с живота си – сами или благодарение на доктор. Това е в действителност евтаназията. Някои освен това имат вяра, че душата им е безсмъртна и че скоро ще попаднат на едно щастливо място – може би не безусловно свято, само че сигурно щастливо – където ще заживеят още веднъж, свободни от страданието и болката на този свят. Този претекст е изключително мощен в исляма, където го виждаме при атентаторите-самоубийци. Постоянно слушаме по новините за младежи – мъже и дами – които се самоубиват в името на някаква идея. Взривяват се с желанието да взривят и други хора и постоянно това се прави с ясното схващане, че те са мъченици за вярата си и че Бог ще ги благослови, ще ги вземе при себе си… Знаете за този известен облик в исляма, където в Божието царство сходни хора, починали в битка с неверниците, са обградени от 40 девици… Тази концепция има нещо общо и с платонизма – безсмъртната душа се освобождава от тялото и отива на място, където е щастлива вечно, съзерцавайки света на концепциите. Асоциацията за евтаназия в Масачузетс даже носи името „ Бучиниш “ – спомняте си Сократ и неговата чаша с отрова, която той е бил подготвен да изпие.
Терористите-самоубийци са пред очите ни всеки ден. Изобщо, формите на този феномен „ самоубийство “ са най-различни и участват в живота ни доста осезаемо. Самоубийството се е трансформирало в нещо всекидневно. И тази концепция, че човек наложително след гибелта си попада на едно по-добро място е залегнала надълбоко в всекидневието ни – помислете какъв брой постоянно споделяме за някой умрял: „ Той/тя в този момент е на едно по-добро място “. Дори и за самоубили се можеш да чуеш: „ Джо беше толкоз трагичен, само че в този момент почива в мир “. Хората споделят концепцията, че вечността е постоянно щастлива, дори и да се самоубиеш.
Но в този момент желая да приказвам за самоубийството в тесния му смисъл – да отнемеш личния си живот физически. Без да навлизаме в детайлности за аргументите на самоубийството, които могат да бъдат доста разнообразни, ще приказвам за това, което доста хора са ме питали – по какъв начин ние като християни би трябвало да се отнасяме към тези, които са протегнали ръка на живота си. Как да ги разбираме, какво да вършим за тях, каква е нашата връзка с тях и тяхната с нас?
Искам да отбележа няколко неща, които съгласно мен отразяват християнското, освен това – античното, православното схващане по този въпрос.
Първо би трябвало да кажем, че християните са безусловно срещу самоубийството. Ние християните имаме вяра, че без значение какъв брой неприятен е животът ни, какъв брой сме потиснати или какъв брой страдаме, ние нямаме никакво право по своя воля да го прекратим – сами или посредством други хора, които да ни „ оказват помощ “ да умрем. Християнското обучение постоянно е било обвързвано с концепцията, че успеха на гибелта със гибел и страданието в този свят имат свръхестествена цел и смисъл. Симон Вейл, тази невероятна еврейска писателка, приела християнството, въпреки в никакъв случай да не съумява да се кръсти – умира малко след 30-тата си година като юдейка, по време на нацизма – само че на едно място тя споделя: „ Същностен детайл на християнското разбиране и негова присъща хубост се състои в това, че страданието няма пояснение и опрощение в понятията на този свят. И в случай че не вярваш в този оттатъшен смисъл, можеш да убиеш и себе си, и други хора “. И Достоевски споделя: „ Ако няма Бог, всичко е разрешено “. Какво значение има дали убиваш себе си, дали убиваш други хора – нищо няма значение.
Но това, че нямаме пояснение или опрощение на страданието, не значи, че то няма свръхестествено предопределение. Ние имаме вяра, че страданието в този свят е нужна причина за влизане в Божието царство. Именно посредством многото премеждия влизаме там, споделя нашето Свещено Писание. Преди да стартира да пострадвам, се отклонявах от пътя, се споделя на едно място в Псалмите.
И по какъв начин няма да имаме вяра в този смисъл на страданието, щом центърът на нашата религия е страдащият, разпнатият Христос? Неговите премеждия и гибел са всичко за нас; те са методът, по който се съотнасяме с реалността; методът, по който разбираме този паднал и негоден свят, в който би трябвало да страдаме и да минем през терзания, болки и гибел. Но ние също по този начин имаме вяра, че болката и страданието (сами по себе си загадка – за какво се случват на едни хора, а на други – не) касаят взаимоотношението сред човешката независимост и божественото божество, касаят метода, по който Бог употребява другите аспекти на нашия живот и нашето държание, в това число и тази наша липса на надзор над природата – земетресенията, пожарите и така нататък, както и злото, което си предизвикваме един на различен – мъченията, убийствата, войните. Християните споделят: това е част от провидението Божие.
Но също такава основна част от християнското обучение е и заповедта да възлюбим близък като себе си – измежду цялото това извънредно страдалчество. И тази обич е най-важното удостоверение на християнската религия. „ Мъченичество “ (мартирия) и „ удостоверение “ имат еднакъв корен на гръцки – и християните са призвани да свидетелстват и посредством страданието. Точно по този начин е почнало и почитането на светците – християните са почнали да почитат тези, които са умрели за и със Христос, за истината, за братята си и поради правдата.
Затова и християнският въпрос е не „ за какво страдаме “, а „ по какъв начин страдаме “, по какъв начин се свързваме с Бога в нашето страдалчество, по какъв начин се свързваме с хората към себе си, които се грижат за нас, по какъв начин преобразуваме това страдалчество в победа посредством вярата си. Защото всеки християнин е свикан с религия и берекет да победи гибелта, да пострада и да се разпне с Христос. Всеки християнин е свикан да вземе кръста си и да Го следва. Християнинът влиза в Царството Божие както е влезнал Христос – посредством тествания и търпеливо понасяне на страданията на този свят.
Затова и ние християните се опитваме да понижим най-много страданието на другите и сигурно нашата религия ни не разрешава да предизвикваме страдалчество на други хора. Но когато ние самите сме застигнати от страдалчество и болежка, ние сме длъжни да понесем това страдалчество с цялостно доверие в Бога, в мир с хората към себе си, с признателност и даже наслада. Нещо повече – ние имаме вяра, че най-хубавото удостоверение за нашата религия е точно в това – да понесем страданията в Негово име в мир. На литургията се молим за „ кротичък, неусетен “ завършек на живота си – и под „ неусетен “ разбираме не просто физическото неявяване на болката, а свободата от онази стихия от страсти, която отхвърля Бога и роптаенето против ориста.
Християните в действителност схващат страданието като неделима част от цялата картина. Може да сме родени с генетично наследена болест – и за това ние персонално виновност нямаме, само че по какъв начин живеем с тази болест, по какъв начин популяризираме Бога в заболяването си, по какъв начин се свързваме с Него в конкретиката на живота си – всички тези въпроси касаят квинтесенцията на християнското удостоверение. Затова и за нас е неуместно спирането на живота на някого в името на това да го избавиш от страданието, все едно убиваш животно със строшен крайник.
В същото време ние знаем, че има хора, за които всичко това е непостижимо. Хора, които нямат толкоз мощна религия, или те самите не са толкоз мощни като характери, с цел да понесат страданието, което им се случва. Знаем, че има и душевно страдалчество, страдалчество на мозъка, на прочувствената страна на личността. Съществува и депресията, и тревогата, съществува, в края на краищата, неспособността да се понесе самия живот.
Тези неща биват от време на време причинявани и от други хора. Да кажем, някой страда от хомосексуалната си ориентировка и че поради това се усеща като изрод; всички го осъждат, споделят му, че ще гори в пъкъла, че е содомит и така нататък Лесно можем да разберем за какво подобен човек би протегнал ръка на живота си. Осъден от Бога, наказан от околните си, наказан от обществото, обект на подбив отвсякъде… Хитлер гореше хомосексуалистите в газови камери, в Америка също има ужасни закононарушения против хомосексуалните. Разбираемо е за какво измежду тях има толкоз висок % на самоубийствата, изключително измежду младите, които не усещат любовта на Бога, любовта на ближния; не срещат угриженост и съчувствие.
Днес хората с хомосексуална ориентировка са изправени пред избор – да излязат на ярко и да честват ориентацията си, потвърждавайки, че в нея няма нищо неприятно и че тя е нещо отлично и прелестно, подарък Божи, или да се намразят, да се презират и в последна сметка да се самоубият. Или пък да оставят другите да ги ненавиждат, презират и убият.
Това не са християнските избори. Но ние можем да разберем, по логиката на този свят, мотивацията на такива самоубийци. В личната ми пастирска процедура на няколко пъти съм се сблъсквал със самоубийци. Единият случай – жена над 30-те, моя енориашка, която три пъти се беше опитвала да се самоубие преди да стана духовник в тази черква. Знаех за това, въпреки че фамилията я криеше, съвсем не я пускаше да излиза. Срещнах я, когато фамилията ме предложения да направя водосвет в дома им. Тя беше доста красива млада жена, само че явно имаше психическо заболяване. Беше се пробвала да се простреля, само че и трите изстрела не съумяха да обиден жизненоважни органи. Посетих я след това в болничното заведение. По-късно, след една литургия, сестра й още веднъж ми се обади – „ Отче, Луси се самоуби “. Отидох до тях и видях – беше се обесила. И беше написала писмо, в което цитираше Евангелието – „ Спомни си за мен, Господи, когато дойдеш в Царството Си “. Беше още написала, че желала да бъде с майка си, която беше умряла. Беше решила, че като се самоубие, ще отиде при майка си.
Фланъри О’Конър има подобен роман – за едно момче, което пита за мъртвата си майка. Казват му, че тя е на небето, момчето си купува телескоп, с цел да я търси там. После го намират в мазето мъртво – самоубило се, с цел да отиде при майка си. Точно по този начин беше разсъждавала и тази психичноболна млада жена. После се разрових в нейната история и разбрах, че връзките с родителите й са били доста комплицирани. Нека кажем единствено, че някои от децата на майка й не били от бащата, а от комшия, че майката е била алкохоличка. Изобщо, ужасна история, само че от нея можем да разберем аргументите зад решението на тази жена да посегне на живота си, освен това с молитва.
В различен случай една психичноболна жена беше доста подвластна от брачна половинка си и нищо не можеше да прави без него. И когато той умря, тя остана напълно сама. Децата й бяха надалеч и наподобява не се интересуваха от нея. Шестнадесет дни след гибелта на брачна половинка си тя се самоуби. И нея открих обесена – бях отишъл да я посетя, вратата беше заключена, телефонът не отговаряше. Обадих се в полицията, служителите на реда разрушиха вратата и я открихме мъртва.
Виждате по какъв начин човек може да бъде напълно комплициран, засегнат, унищожен – до степен, че да посегне на живота си. Подобна полуда може би е и в основата на ислямските терористи-самоубийци. Хората просто полудяват, демоните тържествуват.
Никой от нас обаче няма никакво право да съди за безконечната орис на кого и да било под какъвто и да било претекст. Това се отнася и до самоубийците. Доколкото аз разбирам християнското обучение, няма категорично и недвусмислено осъждение на самоубийците като отиващи напряко в пъкъла. Не можем да кажем такова нещо за никого, тъй като просто нямаме право да осъждаме който и да е. Бог съди всеки. Бог и единствено Той знае за какво хората са постъпили по този начин или другояче. Само Бог чете в сърцето на индивида. Само Бог ще въздаде и благосклонност, и правдивост, съгласно както откри за добре. Християнството споделя, че Бог има благосклонност за всеки. Бог не отхвърля милостта си на никого – и това знаем от християнското Евангелие. Бог е милосърден към всички – и към содомитите, и към самоубийците, към евреите, към езичниците и към всички вероятни грешници. Чрез кръвта на Христос всички са изкупени и опростени.
Това е Евангелието. Там също се споделя, че осъждането зависи от това дали сме приели милостта. А ние не знаем кой е приел тази благосклонност. Нашата черква учи, че окончателната орис на индивида, застанал пред Бога, зависи тъкмо от това – дали е приел Божията благосклонност, дали са се разкаяли за греховете си. И всеки има опция да се обърне в последния момент на гибелта си, имат опция да видят аргументите за дейностите си и да популяризират Христос, в последна сметка – да коленичат пред Него и да кажат „ Христе, помилвай мене неверния “ – и по този начин да не отхвърлят нито Него, нито личния си живот. Затова и персонално аз съм надълбоко уверен, че нямаме никакво право да изговаряме присъда над който и да е. Нямаме право да споделяме: ето, този човек е изгубен вечно, тъй като е към този момент в пъкъла.
Понякога свети отци са се изказвали тъкмо по този начин – четем сходни формулировки по отношение на еретици или гонители на христяните; можем да прочетем да вземем за пример, че такива ще получат заслуженото от Бога. Но ми се коства, че сходни изявления са по-скоро педагогични – те целят да ни предпазят от сходни грехове, а не толкоз да основат догматична основа за наказание на други хора.
Господ Иисус Христос е можел да каже такива думи: „ По-добре за подобен човек да не се беше раждал “. Но тук приказва Бог, не ние с вас. И може би Господ по този метод желае да ни подсети, че можем да бъдем изгубени, че можем да не се разкаем. Понякога хората споделят – ето, както Юда се обеси, по този начин и всеки, който се обесил, ще гори вечно в пъкъла. Но можем ли да забравяме мотивацията толкоз елементарно?
В романа на Достоевски „ Бесове “, Ставрогин се самоубива безусловно невъзмутимо – играе с някакво дете на топка, обядва, след това се самоубива – от чист протест против Бога. Да, теоретично можеш да кажеш за подобен човек, че ще гори вечно в пъкъла, само че даже и тук не е наша работа да произнасяме такива думи. Само Бог може да ги каже.
И по този начин, не можем да кажем кой ще бъде избавен и кой – не. Може да има свещеници и епископи, които служат литургия всеки ден и да се озоват в пъкъла. Сам Христос споделя в проповедта на планината: „ Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име доста чудеса правехме? “ В Твое име слушахме православно радио, в Твое име ходихме на Литургия… И тогава Той ще отвърне: „ Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите безвластие “. Защото сърцата ни могат да бъдат корави, ние да сме склонни да осъждаме, да сме немилостиви – и единствено Бог знае за всичко това. Ние нямаме право на никакво наказание, на никакво.
Затова и за православния е изцяло невероятно да каже: Знам, че отивам в парадайса. Знам, че имам резервирани два квадратни метра от Обетованата земя. Знам, че щом съм приел Христос за собствен Спасител, съм избавен. Това са нелепости. Или, по-скоро, полу-глупости. Защото, що се отнася до Бог, аз в действителност съм избавен. Доколкото се отнася до Бог, всички са избавени. Но това е Божия територия, единствено Той знае това. Аз не знам. И по тази причина не мога да посмея да кажа кой е избавен, в това число и дали самият аз съм избавен.
Всички светци свидетелстват за това. Свети Сисой, когато умирал, споделил: Моли се за мен, братко, тъй като не съм и почнал още да се разкайвам. Моли се на Бога да е милосърден към душата ми. Това е нашето схващане. Нищо не знаем сигурно. Знаем сигурно, че Бог е всемилостив, само че не знаем сигурно дали ние самите сме приели тази благосклонност. Ако сме я приели, бихме възлюбили Бога с цялото си сърце и бихме възлюбили близък си и даже най-големия си зложелател като себе си; в никакъв случай не бихме осъдили никого за нищо и бихме били съвършени. Аз не съм подобен и не мисля, че и вие сте. Затова и нямаме право да съдим за нищо. Така са считали и светците. Светците не са осъждали никого.
Тук поражда обаче въпросът – след всичко това, за какво исторически и канонично в Православната Църква не се прави нормалната погребална работа за човек, направил самоубийство? Защо се е наложила практиката самоубийците да не се погребват с естествения църковен обред – обред, който църквата не отхвърля даже на отстъпниците, даже и на тези, които в никакъв случай не са стъпвали в черква? Знаем, че постоянно се случва по този начин – човек не идвал в никакъв случай в храма, този човек умира и църквата го опява – все едно, че е бил причастник, че е бил набожен. Това не е ли осквернение?
Преди време умря един човек и фамилията ме повика, с цел да го опея. Казах им, че ще дойда в дома и ще прочета нужните молебствия и псалми. Те споделиха: не, желаеме да го опееш в черква. Отговорих им: само че вие знаете прелестно, че татко ви беше безбожник, освен това уверен безбожник. Когато минаваше около храма, той плюеше в моравата и викаше: Няма Бог!, след това се подиграваше с индивида, който косеше църковната градинка. Ето, този човек умира и внезапно децата му вземат решение да го опеят в църквата – може би тъй като желаят да се покажат като вярващо семейство, или се надяват Бог да благослови татко им. Попитах ги – какво би станало, в случай че татко ви се разсъни измежду опелото и ме види провесен над него с кандилото и одеждите? Синовете му дадоха отговор: не ни се мисли за това; той би се разкрещял и би побягнал от църквата. Тогава за какво желаете да го вкарате там, попитах ги. Нека бъдем почтени по отношение на покойника и да се съобразим с метода му на живот, да уважим делата и думите му. И дано Бог го съди. На което те дадоха отговор: а, значи мислиш, че ще гори в пъкъла? Казах: не, не знам дали ще гори в пъкъла или не; единствено Бог знае дали плюенето му пред църквата ще бъде осъдено по този метод.
Разказвам всичко това, с цел да подчертая, че църковните служби и тайнства са предопределени за хората, които са изразили вярата си; които са пристигнали в храма свободно и по своя воля; които имат вяра. Когато кажеш молитва над тях, не лъжеш Бога. Когато кажеш: „ Упокой, Господи, душата на Своя раб “ – ами, човек би трябвало да е бил раб Божи. Когато кажеш „ христолюбивия еди-кой си “ в молитва, чака се да става въпрос за човек, за който най-малко външно е изглеждало, че е обичал Христос. Когато кажеш за някого в погребалните молебствия: „ еди-кой си, който получи твоето Тяло и пи от Твоята кръв “ – не се ли допуска, че индивидът в действителност се е причастявал, или е обичал и е вярвал в Бога? Може би е бил виновник, само че най-малко е изповядвал вярата си. Това е каноничният смисъл.
Църквата може да упражни пълномощията си само над своите членове. Ние не можем да кажем нищо за тези отвън нея. Прочетете посланията на ап. Павел до Коринтяни – там един човек спи със брачната половинка на татко си и бива отстранен от общение. Апостолът не споделя обаче: Осъждаме те да отидеш в пъкъла. Той споделя: предаваме го краткотрайно на сатаната, с цел да може най-после душата му може би да бъде избавена. Очаква се този човек да се покае и да бъде признат назад. Във всеки случай отлъчването от общение в църквата не е наказване или присъда за постоянно наказание. Ако се наложи свещеникът или епископът да лишат някого от причестяване, те даже не го лишават в действителност, а просто изричат на глас обстоятелството, че човек самичък се е отлъчил – тъй като не можеш да си в общение, в случай че не вярваш в това, което учи Църквата. Ако си разколник, се отлъчваш от общение. Еретикът не е просто някой, който е сбъркал, а е човек, който умишлено учи и проповядва неща, противни на църковното обучение и твърди за убежденията си, че са истина. Именно по този начин са почнали раздялите в църквата – когато една общественост споделя на друга: вие не следвате Евангелието, вие не сте правилни.
А такава справедлива религия съществува. Съществува Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква, съществува и апостолската религия. Има една евангелска религия, както има едно Евангелие. Затова и службите и тайнствата на църквата са за тези, които имат вяра в тези неща, пробват се да живеят съгласно тях и се разкайват със сълзи, когато паднат. Това значи да си член на Църквата. За тези хора са тайнствата. За тези хора е и опелото.
Учението за самоубийците е напълно ясно. Щом човек е протегнал ръка на живота си, това означва, че със самото си деяние той се е сложил отвън църковното общение и ще му се наложи да се оправя с Бога „ еднолично “, независимо. С други думи, църквата престава да има пълномощия над този човек, той излиза от нейната пълномощия. Самоубийството е пъклен акт. То е греховно деяние. Извършителят може да е прочувствено неустойчив или психологично болен, или просто прекомерно слаб – да вземем за пример онази жена, която беше написала молитва в предсмъртното си писмо, беше се причастила единствено две седмици преди гибелта си. Когато я причастявах, тя одобри Причастието с огромно предпочитание и примирение. Тя не се бунтуваше против Бога, просто беше доста объркана. Мога да обмислям за тези съответни случаи и да имам лична преценка – и що се отнася до тези две дами, ние се молихме за тях в църквата, въпреки и с разнообразни молебствия от тези в елементарното погребално последование. В нашия требник написа, че когато свещеникът не знае настройката на индивида преди гибелта му, той може да каже „ Святий Боже, Святий Крепкий… “ и да изпее определелни песнопения и по-късно го съобщи на земята. В такива случаи не се прави цялото опело.
Моето персонално мнение е, че Православната черква би трябвало да сътвори специфична работа за заравяне на самоубийци. Вече имаме специфични молебствия за околните на самоубийците – така наречен молебствия за плачещите и скърбящите, в които молим Бога да изтрие сълзите им и да укрепи вярата им.
Но не можем просто да приемем за даденост, че самоубийците са обречени на пъкъла. Това е и коренът на нашата канонична процедура да не се служи упокойна работа за самоубийците, както и за всички, които явно са отвън църквата. Отново дублирам – повода, заради която над тях не се прави този обред, е тъй като със самото си деяние те са се отделили от църквата. И този акт би трябвало да бъде почитан. Но единствено Бог може да го разбере до дъно и да го оцени. И единствено Бог ще може да реши какво да прави с този човек. Но би било доста добре, в случай че имаме особено последование в нашия требник (сегашното, както загатнах, се лимитира единствено до изпяването на „ Трисветое “). Защо не прибавим няколко псалми, някое уместно четиво от Светото Писание, или нарочна молитва, да вземем за пример – „ Господи, бъди милосърден към това Твое творение, което е протегнало ръка на живота си. Прояви милостта си по метод, по който единствено Ти можеш, и съгласно изобилната си благосклонност, избави душата на този Твой раб, който е направил самоубийство… “ Нека започваме службата си с тази молитва. Нека я споделяме намерено, а не да играем на дребно. Мисля, че това би било угодно на Бога. Една такава работа би отчела обстоятелството, че самоубийството се е случило; че обективно това е грях – в смисъла на думата грях (пропускане на целта), само че и че ние въпреки всичко можем да молим за Божията благосклонност и да дадем някаква разтуха на скърбящото семейство. Семейството също може би е изпълнено с виновност – и тази виновност участва в доста от случаите, върху които аз самият имам наблюдения.
В случая с младата жена, за която описах, аз самият бях мощно разтресен вътрешно, тъй като познавах дамата персонално, бях я посещавал неведнъж в болничното заведение. Спомням си, тогава бях едвам на 25 години, лекуващият доктор (той беше католик) ме повика и ми сподели: „ Ти си още млад духовник и сходни случаи ще имаш доста занапред нататък. Искам да ти кажа нещо доста значимо. Ти не си отговорен за тази покруса. Можеш да се молиш, да утешаваш, само че хората вършат личните си избори. И в случай че някой е решил да посегне на живота си, рано или късно това ще стане. Можеш да се опитваш да го предотвратиш, да проповядваш, да ги обръщаш във вярата – само че ти не си Бог. И е по-добре да схванеш това още в този момент, тъй като си млад. Ти си духовник, само че не си Бог “ – по този начин ми сподели и в никакъв случай няма да го не помни, тъй като ми даде доста добър житейски урок. И добави: „ И въпреки всичко, ти си задължен да направиш всичко, което е по силите ти, с цел да окажеш помощ – и на индивида, и на околните му, с цел да се оправят с тъгата. И да се молиш непрекъснато. Но ти си Божи чиновник, не Бог “.
В Православната черква даже е съществувала практиката да не се погребват самоубийците в осветена земя. Некръстените деца, отлъчените от общение – за тях е имало настрана място в гробищата. Личното ми мнение е, че Бог знае доста добре коя земя е осветена и коя не – и в случай че можем да благославяме кладенци и крави, за какво да не благословиш и земята, в която е заровен самоубиец? Не можеш да откажеш молитва и благословение за тези хора. Просто не би трябвало да осъждаш и да произнасяш молебствия, които са предопределени за вярващите. Да не се преструваш, че всичко е наред – тъй като не е. Самоубийството не е положително и това би трябвало да се знае и да се има поради. Но дано сме наясно – отказването на нормално опело за самоубиец или за човек, който е отвън Църквата, не е наказание. Отказът не значи, че Църквата осъжда тези хора на безконечни страдания, на пъкъла. Не значи, че Църквата има вяра, че те са изгубени за вечността и прокълнати. Това не е църковното обучение и съм надълбоко уверен в това. Църковното обучение просто споделя: в тези случаи нямаме пълномощия за деяние. Църквата се занимава със личните си членове, както споделя св. Павел в посланието си до Коринтяни. Бог съди тези, които са извън. Ние можем да изричаме и даваме оценка на това, което се случва вътре в Църквата. Във второто си обръщение апостолът няколко пъти повтаря – изпитвайте себе си, дали сте във вярата. И ние би трябвало да се изпитваме през целия си живот и да се опитваме да не отпадаме, да не бъркаме. Но в случай че има явен акт, с който човек се е откъснал от Църквата, твоята орис към този момент е ръцете единствено на Бога.
Затова и отводът от опело над самоубийците е в действителност един преклонен акт на Църквата, с който тя споделя: „ Ние не можем да създадем нищо в този случай, тъй като този човек е направил нещо, с което се е отделил от Църквата “. В този съответен случай дяволът е победил. Но дано не забравяме, че Бог може да победи дявола. Църквата е смирена, тя не осъжда – просто дава отговор за своите си.
По същия метод, когато някой ме пита: Отче, какво мислиш за това, което се прави в Римокатолическата черква, или в Епископалната, или какви я правят сведенборгианците, нормално давам отговор: Това не е моя работа. Това е работа на Бога. Моята работа е да съм правилен на Евангелието по този начин, както го разбирам – и когато съм в черква, пропагандирам на хора, които също като мен одобряват и имат вяра в това Евангелие. Ние се ръководим от Писанието, от Тайнствата, от Вселенските събори, от отците на Светата Църква. Опитваме се да стоим във вярата, един път вечно дадена на светиите. Това е нашата отговорност. За останалото нямаме отговорност. Затова и когато някой се самоубие, ние нямаме отговорност за него. Той е в Божиите ръце. И в действителност желя да имаме особена молитвена работа, в която това да излиза наяве. Сегашното състояние е прекомерно минималистично.
И още нещо. Един човек ми зададе въпроса: А какво става с нашата връзка с мъртвите? Това е също значим миг.
Ние имаме вяра, че всички мъртви са в ръцете на Господа, в това число самоубийците. Христос слезе в пъкъла и победи гибелта. Вярваме също, че животът не свършва с физическата гибел. Тези, които са вършели положителни каузи и са се покаяли, ще бъдат с Христос, а тези, които не са, ще се самоизмъчват и самоубиват постоянно. Можем да кажем, че пъкълът – това е едно постоянно самоубийство, което в никакъв случай не свършва. Един човек, който искаше да се самоубие, ми беше споделил: Искам да съм мъртъв – и кой е Бог, че да ме държи жив? Казах му: Бог си е Бог и за какво не се предадеш на живота? Може би тогава ще намериш смисъл. Не знам дали този човек се е самоубил, само че при всички положения неговият живот е в ръцете на Бога. Някои хора отхвърлят тази благосклонност – и пъкълът е безконечното отменяне на живота. Вечният живот е пък възкресение, което в никакъв случай не свършва, едно постоянно одобряване на живота.
Самоубийството е пъклен акт. Християните нямат право да го правят. И когато някой се самоубие, Църквата би трябвало да означи, че това се е случило. И да се моли и да има вяра, и да се осланя на неизследимата благосклонност на Бога. | Ancient Faith Radio
Превод: Пламен Сивов
Инфо: pravoslavie.bg
